На Витоша пак

Поредния спортен ден на фирмата се проведе пак на Витоша. Още след предишната разходка се заканихме да повторим с по-сериозно ходене. В последния момент от групата изпаднаха всички дами, което ни отвори фронта към по „груби“ маршрути. На шега, избирайки в движение някой варианти, навъртяхме 22 км ходене.

Този път подходихме класически и тръгнахме без коли. От Хладилника с помощта на рейс 66 и така до хотел Морени. Рейсът беше поне мой набор и пътуването си беше натурално – с друсането, влаченето и миризмата на изгорели газове в салона. Добре че поне колегите с лабилни стомаси не се отчетоха 🙂

Горе ни посрещна „мъртвия“ зимен курорт Алеко, „убит“ от завареният си „баща“, защото майката не дава пълни права при отглеждането. Лифтовете висяха бежизнени, нагоре всичко беше някак прекалено тихо и спокойно – като във филм на ужасите. Въпреки това дузини деца упорито се учеха да карат ски на планина без лифтове. Работеше само едно минивлекче – останалото беше трамбовка. Но това е една друга тема – да не се отплесваме сега.

Бързо потеглихме към Платото. Времето беше чудесно – много топло, с малко слънце и никакъв вятър. Навякъде се виждаше огромното количество сняг. Най-простото измерване бяха маршрутните колове, които са по 2,5 метра, а от тях стърчаха средно по 30-50 см. За щастите всичко беше все още достатъчно твърдо като основа и рядко затъвахме – не ми се мисли както ще стане като омекне.

Към края на Планото ни посрещна мъгла, но не можа да ни смути – беше съвсем лека. Пред нас изплува стария заслон, който за добро или за лошо беше напълно запечатан. Дано на някой не му потрябва. Последно като малък съм виждал работещ такъв заслон.

С весела компания пътя върви леко. Неусетно стигнахме до хижа Бор, крайната ни точка на миналата разходка. Решиихме да разнообразим и поехме към хижа „Планинарска песен“. Първиначално това изглеждаше лошо решение, тъй като пътеката беше с обратен наклон спрямо нашата посока – доста ни озори. За щастие, накрая на нея ни чакаше работеща хижа, с нови стопани, които се бяха погрижили да има всякакви вкусни неща за обяд и работеща печка. Последното ни беше много необходимо.

Доста прекалихме с „обедната почивка“ и денят взе да преваля (както казват по-старите хора). Бързо се пуснахме към Златните мостове. Дали поради огромното количество сняг или наша разсеяност, но не видяхме пряката пътека през гората. Затова подкарахме по пътя, където беше лесно за вървене, но доста заобиколно. В крайна сметка изпуснахме всякакви автобуси. От което имаше един логичен изход – надолу към Княжево.

Последния участък подкарахме доста чевръсто, за да не замръкнем в планината. Слънцето ни пожали и каквото можа – направи за нас. Тъмното ни застигна при първите къщи на Княжево и от там беше лесно. Не правете така – ние сме ~~професионалисти~~ за бой.

Както се вижда от последните снимки – геройте са уморени, но щастливи. Или поне така твърдяха. Аз поне бях. Нямахме представа колко сме минали, но бяхме доста скапани. Утре ще разбера какви са били последиците за останалите, но аз съм доста стегнали се крака – стъпвам като в паници.

След редактирането на тракинга от прехода, установих че сме минали 22 км за 8 часа (с 1,5 часа почивка по средата). Не изглежда супер впечатлително, но моля да се има предвид следното: а) работим на бюро; б) тежим по 80-100кг; в) при толкова сняг и денивелация всичко трябва да се умножава поне х3 🙂

Хубаво беше – ще го направим пак, макар че другия път сигурно ще се опъват повече 🙂

Тракинг на пътя:

Вижте Алеко – Златните Мостове – Княжево на по-голяма карта

Малко весели снимки
(като им гледам общия брой – май сме били като японски туристи)